Театърът

Вървях към редакцията. Бързах, че пак бях се успал, ама не съвсем, защото още ме мързеше. Влязох и от още вратата ме подеха.
– Главния е бесен, търси те от сутринта, не му вдигаш телефона. – трескаво ме информираше секретарката ми.
Нахълтах в стаята на редактора с цялото си невъзмутимо нахалство.
– А-а-а-а-а, благоволи да се появиш най-накрая. – за добро утро ме посрещна и сложи телефонната слушалка на вилката.
– Заминаваш довечера да гледаш новата авангардна постановка! А утре сутринта искам да ме чака рецензията ти за нея на бюрото, иначе изхвърчаш.
– Пиша критики само за класически произведения. – отвърнах – Къде е оная “кифла” с кръшната снага, която пращаше на такива места.
– Ами ти ми кажи!? – опулено излая срещу мен главния редактор – Преди две седмици изчезна, а снощи получавам SMS: “Не ме чакай, имам по-добро предложение за работа!”.
– Аха! И аз трябва да я замествам сега? – механично отговорих и уж се съгласих.
– Правилно си разбрал, заминавай да твориш!

Вечерта дойде бързо. Отидох в театъра, взех си брошура и се настаних в ложата. Изобщо не ми бяха по вкуса тези модернистични простотии. Не ги разбирах и се питах, какво ли ще напиша този път.
В салона светлините започнаха да намаляват и стана почти тъмно. На сцената заиграха цветове и хора. Започна представлението. Артистите излизаха полуголи, правеха странни движения в унисон на музиката. Наподобяваха повети пшеничени стебла, но може би ръцете бяха вдигнати за молитва. Нямаше вокал. Зад декорите изскачаха други актьори с ярко изрисувани тела и стъпваха върху останалите. А публиката гледаше в захлас.
Разгънах диплянката и се зачетох. Бля, бля, бля, … млад и надарен режисьор; бля, бля, бля, … оригинална и модернистична сценография; бля, бля, бля, … смайващо смели костюми …
Отегчението ми растеше, грабнах театралния бинокъл и започнах да оглеждам публиката. Надявах се по изражението на лицата им да доловя същността на сценката.
Ето онази дебелата жена, каква гуша имаше само. Приличаше на Джаба Хътянина от “Междузвездни войни”. Прошепваше нещо на плешивото старче до нея. Четвърти ред изцяло беше зает от военнослужещи. По заповед ли ги бяха довели? А на първия ред клакьорите дори не скриваха кошниците с цветя. Дано улучеха момента на бурното ръкопляскане за да ме събудят.
Разнородна публика, не можех да определя някаква зависимост по възраст или пол.
Ах, ето нещо интересно! В средата на залата господин на средна възраст с бяла коса, черен костюм, много тъмно синя риза и тъмно червена папийонка, почти неразличими на слабата светлина, беше вперил поглед в действието. От двете му страни имаше млади момичета. Имаха ли 18 години? Все пак постановката беше забранена за непълнолетни. Очевидно бяха заедно, защото се бяха сгушили в него. Като че ли им беше някакъв настойник.
Продължих да разглеждам персоните в залата. Момент! Пак попаднах на същия човек. А не! Беше друг. И момичетата бяха други. Затърсих и разбрах, че има поне пет такива групички в публиката. Странно!? Да не би да бяха част от режисурата?
Представлението свърши. Разотидоха се всички.

Прибрах се в апартамента, налях си скоч в чашата с ледени кубчета, нарязах и луканка. Изтегнах се удобно пред телевизора и зачаках музата. Така и не дойде.

Нямаше как да е доволен на сутринта редактора.
– И какво!? Нищо ли не можеш да напишеш за творбата?
– Мога, разбира се. Но ще го публикуваш ли? – отвърнах – Безсмислена боза!
– Чак пък!? Залите са пълни, харесва се изглежда. Ще отидеш довечера пак! Разчитам на теб! – бяха последните му думи, преди да ме отпрати.

Намерил на кого да разчита!? Добре ще отида пак. Но този път ще се позабавлявам.
Отбих се през онзи елитен бутик. Отдавна си бях харесал един графитно-черен костюм. Избрах си страхотна тъмносиня риза, тъмно червена почти кафява папийонка, пояс в същия цвят, и обувки от фина телешка кожа, кафяви с лек червеникав оттенък. Минах и през фризьорския салон на същата улица. Смених си прическата и обръснах брадата. О, чудесно изглеждах! Нямах търпение да се наконтя за вечерното мероприятие.

Моментът дойде. Малко “Acqua di Gio” за настроение и тръгнах към театъра.
Пристигнах и както винаги, се отправих към продавачката на билети. Бръкнах във вътрешния си джоб на сакото за да извадя членската си карта, но тя ми се усмихна и ми подаде три билета. Взех ги. Дори не попитах трябва ли да ги платя.
Имаше още време до началото и не бързах да вляза.
Не усетих, как до мен се е присламчило едно момиче. Пушеше цигара и дъвчеше дъвка. Загледах се в гърдите й. Хубави бяха! И изведнъж!
– К’во си се опулил бе? И аз съм тук горе, а не там където зяпаш. – дали наистина тези думи излизаха от нея?
Вдигнах поглед, нагоре към главата й, и в този миг получих облак дим в лицето, а устните премляскваха диагонално в такта на дъвченето. Не знаех какво да кажа и си замълчах, а зад гърба ми чух сърбащ звук от сламка.
– Ей, чиче! Запълнихме бройката, да влизаме вече! – подкани ме “учтиво” друго девойче.

Отправихме се към входа на залата. Шести ред, нечетни, 11-о, 13-о и 15-о място. Настанихме се удобно и спектакъла започна.
Същата досада, но този път изгарях от любопитство, какво бях привлякъл. От двете ми страни имаше млади момичета. Случайно ли беше това? Не останах дълго насаме с мислите си. Девойчето от лявата ми страна взе ръката ми и я насочи между краката си. Осветлението беше слабо и не се виждаше много от другите зрители, че тя е разтворила краката си, а пръстите ми вече опипваха нежната й козинка. Продължих да галя надолу. Усетих възбудата й. А тя, притворила очи в наслада, се облягаше на рамото ми. Не закъсня и другата. Скоро с дясната ръка напипвах нежна кожа. Тя беше гладко избръсната. Надървих се и аз. Какво ми ставаше!? Разкъсвах се от неудобство, че правя нещо нередно с тези създания, а от друга ми харесваше. Ако е възможно мъж да бъде изнасилен, то това ще е. Накаран бях против волята си да изпитвам удоволствие, да се възбудя. Скоро чувах стенанията им тихи в ушите си. Това ли правят жените когато им е скучно? Исках да приключа с мръсотията си, но само по яростно опипвах с шарещите пръсти. Напоени в соковете им все повече дълбаех.
Неусетно дойде и края. Измъкнах си ръцете, изправих се на крака и ентусиазирано започнах да аплодирам.
– Браво! – извиках с пълен глас, последваха ме всички. А пред мен разпръсвах аромата сластен, еротичен, с невъзмутимите ми длани.

Излязохме хванати под ръка. Огледах се за други подобни тройки. Насочваха се към малък автобус в края на паркинга  Последвахме ги. Течението на събитията ме влачеше и сега съвсем не беше момента да се отказвам.
Потеглихме в тъмнината на града, на юг мисля че беше. Използвах момента и преброих групичките. Общо бяха шест. На пристанището спряхме. А там ни чакаше яхта. Качихме се на борда и се настанихме в пасажерската зала. Не се виждаше нищо навън. Светлините на града бавно започнаха да се отдалечаваха. Изминаха два часа преди да акостираме. Не разбирах, къде точно се намираме. Пред нас имаше декоративно осветена постройка. Приличаше на луксозен хотел. Влязохме вътре. На рецепцията ни разделиха. Раздадоха входни карти за стаи на мъжете, а момичетата отведоха към дъното на коридора.

27А, беше добре обзаведена стая. Влязох и се тръшнах на леглото. Включих телевизора да ми прави компания. След малко станах и погледнах през прозореца. Виждаше се само осветения кей и плаца пред хотела. Налях си питие от бара, седнах в удобния фотьойл пред телевизора и се замислих: в какво ли се бях забъркал? Очевидно беше някаква система. Но защо ме допускаше изобщо?

На сутринта излязох да се разходя и да разузная. Наистина постройката беше хотел. Като че ли бяхме на някакъв остров или поне така усещах. Вървях по алеите на прекрасен парк. Малко хора срещнах и никого не заговорих. Обядвах в ресторант-градината. А късно следобед се прибрах в стаята. Светеше лампичката на интеркома. Пуснах съобщението. “Моля, явете се на рецепцията в 19:00 часа”.

Направих го. Служителката учтиво ми подаде малко куфарче за документи и направи знак на някого зад гърба ми. Обърнах се и към мен се приближаваха две приказно красиви жени. Много млади бяха. Хванаха ме под ръка и излязохме навън. Качихме се в същата яхта. Вече се свечеряваше. Заедно с нас пътуваха още пет тройки. Изглежда мъжете бяха същите. В пътническата каюта имаше много свободни места. Отделих се настрани от дамите ми. Любопитството ме караше да надникна в куфарчето. Отворих го. В него имаше две папки, лаптоп, бележник и една много красива писалка с позлатено перо. Измъкнах едната папка и я разлистих. Започваше със снимка на едно от момичетата – ръст, тегло, мерки, цвят на косата и очите, умения, предпочитания, … Беше автобиография или някакво досие. Накрая прочетох в препоръки: подходяща за арабския свят. Към папката беше прикачен и диск. Включих преносимия компютър и сложих диска в него. Имаше клипчета и други файлове. Стартирах един, после втори … Приличаха на порно филмчета, но разпознах момичето на тях. На някои беше вързана с въжета, на други я налагаха с камшик, на трети покапваха гърдите й с восък. Отворих текстов файл. Беше някакъв тест. Не се задълбочих. Изглежда тази информация беше подробната част на досието.
Вече бяхме на пристанището. Затворих нещата в куфарчето и се върнах при моите красавици. Прехвърлиха ни в автобус, а от там към центъра на града.

Слязохме пред сградата на друг театър. За него знаех, че се провеждат модни ревюта, а изчезналата ми колежка постоянно ходеше на тях. На рецепцията оставих куфарчето, момичетата отведоха нататък. Поканиха ни да влезем в залата за гости. Да. Течеше модно ревю. Имаше подиум, пред него шадраван, ефектно осветление и музика. Дефилираха моделите, а наоколо гъмжеше от разноцветно облечени хора, репортери и какви ли още не. Вип ложата беше със затъмнени стъкла, а бара се намираше отстрани. Запътих се натам, пък и имаше прекрасна гледка към сцената. Манекените бяха полуголи с накити или рисунки по тях. Изпълняваха странни еротични движения.
– Скоч за господина? – сепна ме гласа на бармана.
– Да, с много лед при това. Какво е това ревю? – попитах.
– На млад дизайнер още никому неизвестен. – отвърна бармана – поканени са много богати господа от цял свят, намират се в ложата.
Отпих от питието и се загледах в тълпата. Отвъд фонтана ме привлече силуета на жена. В черна рокля, тъмносини дипли покрай бюста и тъмночервена панделка на кръста. Косата й беше светло руса почти бяла, вързана в изящен кок. Стройната й шия показваше изтънченост. Стоеше с чаша вино в ръка, правеше кръгове по ръба й с пръст и сякаш ми се усмихваше. Приличаше много на колежката ми, но не бях сигурен.
В този момент телефона ми започна да вибрира в джоба и ме разсея. Извадих го. Беше редакторът ми. Погледнах в далечината дамата си отиваше, а аз се чудех дали да приема разговора или да го откажа.
Чуденето не продължи дълго, хвърлих го в шадравана. Пльосна във водата и почти не изхвърли пръски от нея. Толкова ми беше омръзнал, и тези които ми звъняха на него. Я, бутоните продължиха да светят!

Криволичейки напредвах през тълпата, не исках да изгубя тайнствената непозната. Отначало внимавах, но със забързването все повече хора блъсках по пътя си. Най-сетне излязох на улицата. Огледах се, в коя посока да тръгна. Вляво! Вече я виждах на кръстовището. Затичах се и хванах светофара. Нямаше много минувачи на уличката отсреща и по-лесно я следвах. Но ме забеляза и забърза. Аз също. Скоро токчетата чаткаха пред мен. Протегнах се и я задържах за ръката. Изблъсках я към входа на безистена и я притиснах до стената. Лицата ни опряха, а очите шареха и търсеха в уплаха. Да, тя беше, колежката позната.
Някак неусетно стана. С лявата ръка повдигнах прелестния й крак, в коляното, върху ми кръста. А с дясната, разкопчах си панталона. После, бикините й аз отместих. Адреналинът ни бе възбудил до небесата. Сграбчих косата и отметнах й назад главата. Отвори тя уста за въздишката безгласна. И тогава мъжествеността ми я прониза, а тя показа дивата си сила. Телата ни се бяха слели в първична страст. Повтарях яростта си и целувах дългата й шия, пак и пак. А когато изпръхналите устни се намериха, последва “взрив”, а след това “светкавица”.
Запъхтени се опомняхме. И зверовете в нас си укротявахме.

Тръгнах, оставяйки я зад гърба.
– Почакай, ти не знаеш още нищо за това … – задъхано ме сочеше с ръка.
Пред мен изсвириха гуми на кола, а после и на втора. Фарове ме заслепиха в нощта. Протегнах пръсти да си засенча. Видях силуети на хора да изскачат и затичват се към нас.
– Хък, хък … – отнесох два бързи удара точно под ребрата. Получих спазъм и обезсилен падах на земята. Но не ме изчакаха и хванали под мишници ме завлякоха. Набутаха ме в колата. Колежката получи усмиряващ шамар и беше понесена към втората кола на рамо.
Рев на двигател, усетих тягата и се понесохме по булеварда.

Спряхме пред една голяма сграда. Четиримата ме съпровождаха през входа. Отправяхме се към асансьора.

Седмият етаж беше зает от някаква кантора. Виждах да работят хора, разнасяха листове. В дъното имаше кабинет. Един от придружителите ми почука, отвори вратата и ме остави да вляза. Зад тежко бюро от скъпа дървесина се беше изправил доста внушителен мъж.
– Радвам се, че наминахте да ни видите. – с престорена усмивка ме посрещна мъжа и подаде ръка за здрависване.
– Нямаше как да откажа любезната покана. – не останах по-назад в иронията си и аз.
– Оставете ни сами! – изкомандва сухо на охраната си.
Посочи ми дивана и аз се настаних на него. На бюрото имаше стъклена гарафа с вода. Устата ми беше пресъхнала и пусках жадни погледи от време на време. Човекът се наведе зад бюрото, отвори едно чекмедже и извади голям плик от там. Подаде ми го, а след това взе чаша и наля в нея вода.
Отворих плика и в него имаше снимки. Бяха ми направили кадри от театъра с двете момичета под ръка на излизане.
– Къде отведохте тези момичета? – попита, подавайки ми чашата с вода.
Използвах момента да обмисля отговора си, докато отпивах бавно глътка по глътка. Исках да съчиня някаква история, но нищо не излизаше. А и хората очевидно имаха повече информация от мен. Но кои бяха те?
– В един хотел на два часа от пристанището с яхта. В нощта не можах да се ориентирам за посоката.
– Разговаряхте ли с някого?
– Не, стана случайно … – опитах се да обясня, но ме прекъсна.
– Наясно ли сте, че сте се забъркали в организация за трафик на хора? Ако родителите подадат сигнал за отвличане, срещу вас ще има дело и ще лежите в затвора.
Мълчах и преглъщах. До този извод бях стигнал и аз, но казано от друг звучеше страшно.
– Ще ви направим предложение – прекъсна неловкото мълчание човекът. Ние сме от Държавната Агенция за Разследвания (ДАР). Отдавна се опитваме да внедрим наши хора за да разкрием структурата и каналите на тази престъпна групировка. Искаме да се доберем до човека, който стои зад всичко това. И вие ще ни помогнете.
– Как!?
– Случайно или не вече сте станали част от системата. Ще продължите участието си.
– А ако откажа? – попитах наивно.
– Моите сътрудници са много убедителни – посочи вратата мъжът. Седна зад бюрото, взе един лист и ми го подаде.
– Това е декларация, с която се задължавате да ни съдействате. Прочетете я и я подпишете. След това сте свободен, ние ще ви открием, когато решим, че имате да ни казвате нещо.

Срещата приключи. Станах и отворих вратата. Пред нея нямаше никой и тръгнах към асансьора. Озъртах се, но никой не видях да ме следва. На изхода на сградата хванах такси. Смятах направо да се прибера в апартамента, но се сетих, че бях забравил куфарчето в театъра. Казах на шофьора да промени маршрута. Вече беше станало утро.
На рецепцията казах, че съм оставил преди няколко часа едно куфарче при тях.
– Да господине, чакахме да се появите за да си го вземете.
Усмихнах се, пожелах им приятен ден и се качих отново в таксито.

Влязох в апартамента си и първата ми работа беше да видя, какво има вътре. Лаптопа си стоеше, папките ги нямаше, а до бележника имаше малък плик. Отворих го. В него имаше чек със солидна сума. Направо се разсмях, като видях това. Да не би да ги бях заработил тези пари!? Мисълта ми харесваше, но и ме ужасяваше. Ако наистина бях станал част от канал за трафик на хора?
Пуснах компютъра. Може би в него имаше повече информация. Няколко сайта за запознанства, с пароли за достъп до тях. Електронни пощи, в които не можех да вляза. Нищо особено.
Така, вперил поглед в екрана, останах до късния следобед. Умората ме налягаше вече и реших да си взема душ. Влязох в банята и пуснах топлата водата да ме облива целия. Наболяваха ме ребрата, а вече имаше и синини по кожата. Продължих да стоя под душа. Течащата вода, като че ли отмиваше всички лоши моменти и ме зареждаше оптимистично. Опитвах се да не мисля за нищо.

Подсуших се. Излязох от банята и си сложих хавлиения халат. Реших да поспя малко и се настаних в леглото, когато на вратата се почука. Едва ли бяха горилите, те щяха да влязат с нея. Станах и отворих предпазливо. На входа стоеше колежката ми с бутилка скоч в едната ръка, а в другата на двата пръста беше окачила сандалите си и ги поклащаше съблазнително.
– Нали няма да ме държиш дълго в коридора? – накара ме да се размърдам от учудването си – Дойдох да видя как си.
– Е, вече съм по-добре.
– Трябва да ти кажа, че тези, които те отвлякоха, не са държавни агенти.
Наливах питиета в чашите. Странно ми се струваше това което казва, но и не задавах въпроси. Ако искаше да ми каже нещо щеше сама да го направи. Взех чашите и подадох едната на нея.
– Да пием за това, че нищо особено не се е случило!
– Да. – отвърна тя и ме блъсна на леглото. Добре, че не разлях течността в чашата, побързах да я сложа на шкафчето.
Опря се на коленете ми и започна да пропълзява нагоре по тлялото ми. Така сластно се увиваше върху мен, че се възбудих. Развърза колана на хавлията и я открехна встрани. Целуваше ме по гърдите, а косата и ме галеше нежно. Постепенно слизаше надолу. Допираше синините под ребрата ми с устните си, от което ми ставаше все по-хубаво. И пак продължи надолу. Милваше с устни пениса ми, а аз тръпнех от възбуда. Взе чашата със скоча, наля малко в пъпа ми, извади едно кубче лед и започна да рисува кръгове по слабините ми с него. После го прокара по члена ми и го завъртя около главичката. Сложи го в уста си и се наведе да изпие глътката, задържала се върху корема ми. Хвана с ръка мъжествеността ми и я насочи да проникне в уста си. Усещах студено, топло и нейните движения. И скоро споделих на тласъци моите съкровения. Видях я да преглъща и удоволствие изписа усмивчицата й издайническа. Допадахме си с нея, щом вкусен ме намираше така. Положи до мен глава с очи притворени в очакване. Прекарах нежно пръсти по веждите й, а после едва-едва и по носа. Рисувах всяка гънка от лицето с ръка. И устните не ги забравих. Вчесвах я и се възхищавах на ухото прелестта. Гальовно шията изваях, настръхна кожата й от това. Издигах се и падах, изследвайки тази красота, продължих да я целувам по гърдите и се загубих някъде между ароматните бедра.
– Остани! – без глас прошепнах. Дори само за през нощта!

Утрото настъпи с онова приятно чувство на щастие. Беше си отишла, неусетно кога. Останах още в леглото, докато се разбудя съвсем. Исках мисълта за вечерта да не я прекъсвам още.
Нямах представа, какво да правя през деня. Обикновено в такива моменти не бързах със сутрешния тоалет.
Когато свърших се загледах в компютъра на масичката. Екрана му беше отворен, а върху клавиатурата имаше поставена бележка, затисната с мобилен телефон. Взех телефона в едната ръка, а с другата приближих бележката, за да мога да я прочета. Имаше някакъв адрес, а под него надпис: “тримата фантома”. Облякох се набързо, исках този ден да съм в по-свободни дрехи, взех лаптопа, бележката, телефона и излязох от апартамента.

На съседната павирана уличка имаше много хубава френска пекарня. Често отсядах там сутрин. Поръчвах си виенско кафе и ратанено панерче със сладки питки поръсени със сусам. От магазинчето се разнасяше апетитната миризма на прясно изпечен хляб. Седях на плетените столове и усещах, как града набира скорост. Бавно превръщаше се утринта в ден. Вестникарчето отсреща, шареше през улицата. Щракнах му с пръсти и то дотърча. Не четях вестници, но ми харесваше миризмата на хартията и мастилото върху нея. По някое време през уличката минаваха и момичета, на път към близкия колеж. Скрито ги наблюдавах и им се радвах на младостта. Носеха тетрадките пред гърдите си и това им придаваше още по-голяма свенливост. Ах какъв дърт перверзник бях само! Засищах си жадно сетивата, докато не започнех да виждам във всичко красотата.
Извадих от джоба бележката. Прочетох още веднъж адреса. Досещах се къде е – в едно предградие, и трябваше да тръгвам, защото вечер не беше подходящо да се навъртам там. Поръчах си такси. Продиктувах на шофьора крайната цел на маршрута и потеглихме. Прегледах телефона за запаметени номера, но беше празен.

Таксито спря пред една висока жилищна сграда с много неугледен вид.
– Квартала е много лош, господине! Да ви изчакам ли, ако няма да се бавите дълго. – рече шофьора, докато му плащах сметката.
– По-добре ми дайте визитна картичка, за да ви потърся, когато свърша. – предложих аз и взех подаденото ми картонче.
На втория етаж в дъното на коридора имаше тежка блиндирана врата с процеп на нея. Приближих се и натиснах бутона, който смятах за звънец. Не чух нищо отвътре, но след малко някой проговори.
– Пъхнете пропуска в процепа!
Какъв пропуск!? И както държах бележката реших да я мушна нея, защото така или иначе не можех да обясня присъствието си на това място.
– Липсват листа! – отговори гласът.
Засмях се и извадих три стотачки, които проврях през отвора. Нали все пак на бележката пишеше “тримата фантома”.
Чух превъртане на ключалки и вратата бавно се отвори.
– Влизай! Не пипай нищо. – каза дребното плешиво човече и ме покани да вляза.
Жилището беше, като пещерата на Али Баба. Имаше всевъзможни монитори и уреди. А в другия край се беше изправил висок слаб мъж на средно възраст с очила и чорлава коса.
– Вие ли сте тримата фантома? – попитах. – А къде е третия?
– Всъщност сме само двамата – отговори очилаткото, здрависвайки се с мен. – Третият е компютърно генериран човек. Има го в държавните регистри, но физически не съществува.
Очевидно това бяха хора, които крадяха информация и я продаваха. Както им казваха – хакери. И затова държаха да са анонимни.
– Дай да видим, какво ни носиш! – дребния посегна към лаптопа ми.
Подадох го. Те го включиха и присъединиха към него кабели.
– Ще отнеме време – ми казаха – можеш да не чакаш тук, ние ще ти се обадим.
Поне разбрах номера на телефона си. На излизане звъннах на таксиджията.

В следващите няколко дни не се случи нищо. Докато една сутрин не звънна телефона. Бяха фантомите.
– Ела, имаме резултат. – кратко ми съобщиха.
След половин час бях при тях.
– Какво открихте? – попитах ги.
– Не много. Успяхме да отворим една от електронните пощи. Има криптирано съобщение. За сега открихме само структурата на кода – 22 символа в 6 групи, първите пет са по четири символа, а останалите два са в последната. За да го разгадаем ще ни трябват седмици. Имаш ли идея, какво може да е това?
Разказах им за историята в театъра, за хотела на острова и за модното ревю. Казах им, че в куфарчето е имало чек, който вече съм осребрил.
– При теб ли е бележката от банката? – въодушеви се плешивкото.
– Да.
Извадих портфейла, а от него и бележката. Подадох им я.
– IBAN има подобна структура. Да пробваме!
Въведоха числата. Съобщението се отвори. В него имаше две шестцифрени числа, като цифрите им бяха групирани по двойки. Бяха изброени три дни от седмицата: понеделник, сряда и петък. Имаше и още две числа. Едното 11:00, а другото очевидно беше някаква дата.
– Първите две числа приличат на географски координати. – отбелязаха фантомите почти едновременно. – В комбинация с останалите данни, изглежда че това съобщение е покана за среща.
– Може ли да проверим мястото по координатите? – беше логичния ми въпрос.
– Да, не е трудно. Ще ги въведем в сателитната карта на компютъра и ще видим къде е.
Мястото се оказа на стотина километра от брега. Изглежда беше острова, на който вече бях.
– Да видим дали правилно съм разбрал? Имам среща на този остров всеки понеделник, сряда или петък точно в 11:00 часа, и предложението си има крайна дата на валидност.
– Така излиза. – зарадваха се фантомите – И срока изтича в края на седмицата. Добре е да побързаш.
Да, добре беше да побързам. И без това утре е сряда.
– За сайтовете открихте ли нещо? – сетих се да попитам.
– Не много. Изглежда са част от по-голяма система, но още не се връзват нещата. Ще те чакаме да се върнеш и да ни донесеш още информация.
Ако се върна – си казах наум.
– Добре, момчета. До скоро! – Бяха последните ми думи преди да изляза.

Подминаваше 8 часа на следващата сутрин. Обикалях пристанището и търсех да наема моторна лодка. Чувствата ми бяха смесени. От една страна любопитството ме караше да се впускам безразсъдно в тази авантюра. От друга, неизвестността ме притесняваше.
– За колко време искате да наемете лодката господине?
– Не съм сигурен. Може би за ден, но може и за седмица. – отговорих.
– Добре, направете тридневен депозит. Ако надвишите арендата ще доплатите по-късно.
Последва малък инструктаж за управление на моторната лодка и уредите за навигация. Интересувах се от GPS оборудването на борда. Въведох координатите, запалих двигателя и потеглих. Когато излязох от пристанището включих автопилота.
Денят беше слънчев, а морето тихо. След около час пред мен на хоризонта започна да изплува очертанията на остров. Не беше голям, а аз все повече се приближавах. Изглежда това беше крайната цел.
Изключих автоматичните системи и ръчно подравних лодката към кея. Хвърлих въжета на двете момчета, които я привързаха. Помогнаха ми да сляза. По нататък ми беше познато.

Поех по алеята към хотела и погледнах часовника си. Показваше 10:52. Влязох през вратата и се запътих към рецепцията, обмисляйки какво да кажа.
– Чакат ви в пентхауса, господине! – избърза момичето, като преди това дискретно погледна часовника си и вече сочеше към асансьора.
Натиснах най-горното копче, затвориха се вратите и изкачването започна. Звън, кабината леко потрепна и вратите се отвориха. Вече бях на последния етаж. Имаше само един апартамент с изглед към морето. Вратата не беше заключена и влязох направо. Пред мен се откри интериора. Големите прозорци вкарваха много светлина в него. Обзавеждането беше наистина впечатляващо. А точно срещу мен с гръб стоеше жена. Русата й, почти бяла, коса беше захваната на конска опашка в красива плетка от черна връв. Имаше големи черни обеци във формата на халки. Носеше ярко жълта много къса латексова рокля с тънки презрамки. Краката й бяха много дълги и стройни, и обути в черни мрежести чорапи. Стъпила беше върху обувки с прозрачна дебела подметка и високи токчета. Като ме усети се обърна. Видях красивите й гърди поддържани от рокличката, които още повече изпъкваха. Да, тя беше съблазнително създание и не го криеше това по никакъв начин. В дясната си ръка държеше навит кожен камшик.
– Добре дошъл! – проговори най-сетне тя, а гласа й отекна като заповед. – Аз съм собственичката на този остров и всичко тук.
– Честта е изцяло моя. – отвърнах механично, а в главата ми бе друго. Собственичка!? Приличаше на евтина уличница. А вида на този камшик направо ме караше да се изсмея.
– На езда ли ще ме водите, Мадам? – като че ли продължих мислите си на глас, макар че вече съжалявах, защото можеше да ме перне с него по нахалната уста. Но не го направи. Забърза се към мен и опря властния си атрибут под брадичката ми.
– Внимавай да не си ти “жребеца”! Би ти отивал един кожен намордник. Но ще ми трябва твоята уста, най-вече за лъжите, които предстои да изрече. Тук си само защото аз искам да е така!
– Добре, виждам че се познаваме вече достатъчно. Кажете ми, защо съм тук и какво искате от мен.
– Тук си защото мисля, че имаш по-големи възможности от това да си “муле”.
– “Муле”!? – учудването ми беше голямо, не че не знаех какво се има предвид с този термин. Обикновено така се наричаха хората, които пренасяха контрабандна стока. Изглежда момичетата, които бях довел тук, а и тези които отведох бяха такава стока.
– Не се прави на учуден! Разбрал си, че момичетата които отведе от тук са най-чистата ни и скъпа стока.
– А къде ги пласирахте? – сега ми се беше паднало да питам.
– На арабски шейхове. Те плащат най-добре. Модното ревю е прикрит търг за нашите момичета.
– Вашите момичета!? – пак се направих на изненадан. – Хотела за прикритие ли е?
– Този остров се състои от две части. В едната има хотел за избрани посетители, а в другата – девически университет. В него се изучават естествени науки.
Да бе, “естествени”. Вече започвах да схващам картината. Тук, на този остров, се обучаваха, а може би и възпитаваха, жени за богати клиенти. Бизнесът изглежда процъфтяваше. Но колкото повече неща разбирах за него, толкова повече въпроси изскачаха.
– Казахте, че имате задача за мен, или грешно съм разбрал? – продължих разговора.
– Да, ще искам изготвянето на представителна лекция за една доминираща култура. След това ще има турне в различни градове.
– Само тава ли? – стори ми се лесна задачата, но не разбирах каква цел може да има тя.
– Да. На разположение ще имаш две от нашите асистентки. Може да тръгваме да ти ги представя. – отговори за последно жената и ме подкани към изхода.

Асансьорът ни отведе до подземния гараж. Пиукащият звук и мигащите светлини показаха колата, в която трябваше да се качим – жълт спортен автомобил със свален покрив. Качихме се в него. Домакинята запали двигателя и го форсира. Какъв рев нададе само. Изсвириха гуми, а ускорението ме придърпа назад. Усетих и мириса на изгоряло. Не скриваше по никакъв начин агресията си тази дама.

Асфалтиран път водеше до другата част на острова. В него имаше няколко постройки, които приличаха на университетски сгради. А между тях красив парк с много пешеходни алеи. Паркирахме колата на едно определено за това място и продължихме пеша нататък. Пред нас беше сграда в ренесансов стил и каменна облицовка. Имаше големи прозорци, оформени с арки.
– Това е университетската библиотека. – поясни събеседничката ми. – Имаме една от най-уникалните колекции в целия свят.
Кимнах утвърдително. Харесваха ми такива места. Намирах ги за свещени донякъде.

Влязохме в сградата и се насочихме към една от читалните. С отварянето на вратата й две момичета се изправиха зад масата и застанаха мирно, свели поглед към земята. Бяха с униформи – плисирани поли на шотландско каре над коляното; три-четвърти бели чорапи; черни обувки със среден ток; керемидено-червен пуловер върху бяла, разкопчана, риза. Косите им бяха прибрани и вързани на опашки.
– Това е вашия ръководител по темата на дипломната ви работа. – представи ме собственичката.
– Да, Милейди! – отвърнаха едновременно и двете.
– Искам да му съдействате по всякакъв начин, който той намери за добър.
Последното си прозвуча, като заплаха. Какво ли ги очакваше, ако не се получеше екип? А мен?
– Да, Милейди! – дуото продължи да припява.
Наблизо имаше ваза с тръстикови пръчки в нея. Инстинктивно бях привлечен от нея и посегнах да си взема една. Не разбирах, какво правя. Изпробвах еластичността на стръка и чак когато усетих, че ме наблюдават се отърсих от опиянението си с глуповата усмивка на лицето.
– Оставям ви да се опознаете! – рече господарката и ни напусна.

Двете момичето продължаваха да стоят със сведени глави и от време на време се споглеждаха тайничко. Оставих пръчката при останалите в букета и ги попитах:
– Има ли място тук, където човек може да обядва?
– Да, Милорд! В парка има много хубав ресторант-градина. И храната е отлична.
– Да вървим тогава! – опитах се да разведря малко атмосферата помежду ни.
Поръчахме си храна, обстановката беше прекрасна и разговора се оживи. Прекрасни бяха тези девойки, не само с външния си вид. Едната специализираше философия, а другата история. На едната й се отдаваха компютрите, а на другата книгите. В този университет бяха от пет години. Пансионът беше пълен. Мен ме бяха настанили в една стая в крилото за гости.
– Виждате ли се с родителите си? – заинтересувах се уж случайно аз.
– Разбира се, Милорд! Когато пожелаем можем да напуснем острова. Но обучението изисква по-друга среда, защото е съпроводено и с възпитанието ни. Този университет е един от най-престижните в целия свят. И не всеки има възможността да пребивава тук.
Звучеше, като предварително обмислен отговор. Едва ли щяха да ми кажат нещо повече и престанах да задавам въпроси. Съсредоточих се да изуча талантите на двете момичета за да са ми максимално полезни в предстоящата задача.

Седмицата мина неусетно. Изготвихме материала за доминиращата култура. Представихме я, като добра алтернатива на обществото и осъвременихме някои разбирания за нея. Дали разработката щеше да е дипломна работа или представяне на определен кръг хора, аз не знаех. Но усещах, че е дошло време да си тръгвам и отидох в хотела.
Качих се на последния етаж, където ме беше посрещнала собственичката. Вратата на апартамента не беше заключена и аз пак се вмъкнах неканен вътре. В салона нямаше никой. Вратата на спалнята беше открехната и се запътих натам. Надникнах през процепа, но скоро го открехнах и влязох вътре. На леглото се любеха господарката и двете момичета. Отсреща имаше фотьойл, а встрани от него – масичка с напитки. Щом ме усетиха, двете момичета ми се усмихнаха и примамливо ми посочиха да седна и да гледам. Харесвах да гледам лесбийки акт, често си пусках порно канала. Но не смятах, че някога ще ми се случи на живо да изпитам насладата. Сипах си питие и станах зрител на сцената. Възбуждаха ме движенията им. Толкова бяха ефирни, а докосването – едва-едва. Дали изобщо ставаше физически или сетивата ми доизмисляха действията. Исках да съм онзи полъх, който минава между телата им. Господарката им се обърна и повдигна задница към мен. Помахаха ми за покана. Не чаках и се приближих. Отзад гледката бе прекрасна –  двете кълба и талията тясна. Нежни пръсти откопчаха токата на колана и ми извадиха “кочана”. С нетърпение очакваше го розовата слива. Нанизах го, и отрони се въздишка дива. Така, в такта, люшкаха ни се телата, и напираше оргазма от недрата. Но отдръпнаха ми на момента члена, а аз мучах и празнех й се по корема. Откъде извадих този глас и наруших хармонията аз. Тогава, три усмивки ми помахаха – за раздяла.

Лодката ми пореше вълните на връщане към града. Нямах търпение да се видя с фантомите, но и моята колежка от редакцията ми липсваше.
Още докато акостирах видях черната кола и мъжете, които очевидно чакаха мен. Това бяха старите познайници. Как ли бяха разбрали, че пак съм ходил до острова?
– Господата се погрижиха за наема. – посрещна ме арендатора на лодката и ми посочи горилите.
Тръгнах към тях и се качих в колата. Заведоха ме при шефа им.
– Разказвайте! – сухо ме подкани той, докато пак ми наливаше вода от гарафата.
Споделих всичко, което се случи на острова. Тогава извади един плик от шкафа и ми го подаде. В него имаше няколко снимки на моята колежка от редакцията.
– Виждали ли сте я скоро? – беше въпроса.
– Не. – отговорих и се питах за добро или лошо се интересуваха от нея. Добре, че не им бях казал за тримата фантома. Но може би знаеха за тях вече.
– До следващият път тогава, довиждане! – взе плика със снимките от ръцете ми едрия мъж и ме изпроводи до вратата.

Прибрах се в жилището ми и чаках фантомите да ме потърсят.
Телефонът звънна, бяха моите приятели – хакерите.
– В града ли си?
– Да. – отворих.
– Ела, ако можеш!

Разказах и на тях, какво се случи на острова, и за разговора ми със собственичката.
– Изглежда всичко започна да си идва на мястото. За сайтовете в компютъра открихме, че са част от система. Под формата на забавление се стига до реални запознанства. Те се осъществяват на публични места: театри, концерти, кина, търговски центрове, където не се привлича излишно внимание. Облеклото или част от него служи за разпознаване. Така и ти си попаднал в системата.
– Но защо ме допуска?
– Тя допуска всеки, който играе по правилата й. – беше отговора.
– А родителите, държавата не вземат ли мерки? – попитах.
– Когато се заплаща добре, всеки си затваря очите. Отдавна е внушено на хората, че с пари всичко може да се купи. От там насетне е лесно да ги убедиш в каквото и да е.
– Кай стои зад всичко това? – беше логичен въпрос.
– Не сме сигурни още. Организацията е стигнала такъв етап от развитие, че сама се регулира. И все пак достигнахме до една корпорация. Има висока сграда в центъра на града. Повечето заявки идват от последния й етаж. Намерихме и още нещо любопитно. Тази корпорация пряко финансира Института за Мозъчни Изследвания (ИМИ). Военните се интересуват от една поръчка – подсъзнателен контрол. Представи си, какво ще стане, ако изследванията са завършени.
– Какво представлява този “подсъзнателен контрол” – надявах се да са разбрали.
– Нова самоличност, човече! Дотолкова промиване на мозъка, че вече се смяташ за друг човек. – отвърна ми почти моментално джуджето.
– Казахте, че повечето заявки идват от едно конкретно място. Възможно ли е тази структура да е измислена от един човек и той да я ръководи? – не спирах да питам аз.
Хакерите се спогледаха. Изглежда въпроса ми ги изненада.
– Трудно да се отговори на такъв въпрос е. Едва ли е по силите на един човек да измисли и контролира всичко сам.

Информацията ми дойде в повече. Не смятах, че е възможно да има световна конспирация в такъв размер.  Ако наистина имаше успехи в контрола над мислите на хората, това щеше да е краят на свободата им. Наистина ли парите бяха заменили всички ценности през последните години? Имах нужда от питие и се отправих към хотела, в който се проведе модното ревю.

В бара, на високите столове, стоеше тя – колежката ми от редакцията.
– Да те почерпя ли едно питие? – прошепнах на ухото й и го целунах.
– Много мило от твоя страна, но не мога да остана повече тук. – и се изправи.
Задържах я за ръка.
– Заради мен ли си тръгваш?
Тя извади писалка и лист, и надраска набързо нещо на него.
– Чакам те след два часа на този адрес. – и прошепна – ще ти приготвя любимото.
Пуснах я да си върви. Мина ми през ум, че може да я следят и затова да не иска да си приказваме. “Любимото” ли каза!? Какво ли имаше предвид?

Следващите два часа прекарах в бара. Допих си питието, излязох и взех такси. От близкото магазинче купих ръчно приготвени шоколадови бонбони, не исках да се появявам с празни ръце.
Апартаментът беше на третия етаж. Почуках, но никой не ми отговори. Влязох, вратата не беше заключена. И тогава я видях на пода. Приближих се. Изглеждаше безжизнена, а косата й беше разпиляна по пода. Розовите устни, които ме целуваха така нежно, сега бяха помръкнали, а от крайчеца излизаше тъмночервена струйка, засъхваща кръв. Беше облечена в копринена рокля, плътно прилепнала по тялото, изрисувана с пъстри цветя. На гърдите й имаше кърваво петно, а до локвичката на пода се чернееше пистолет.
Светът ми започна да се завърта. Не разбирах, в какво се беше замесила и кой я беше прострелял. Чувах сирените по булеварда да пристигат. Нямаше време за размисъл. Грабнах пистолета и изчезнах от апартамента. Не ме видя никой.

Прибрах се направо вкъщи. Не мигнах цялата вечер. Единствената ми мисъл беше да отмъстя на този, който го е направил. Може би се бях влюбил в моята колежка и затова сега жадувах отплата? Дали не бяха лъжливите държавни служители или може би наистина имаше зъл гений, който дирижираше всичко? Какво друго ми оставаше освен да разбера истината докрай?

Дочаках утрото буден. Облякох се с костюм, да изглеждам на бизнесмен. Сложих оръжието в куфарчето и излязох. Отидох първо при моите похитители, които се представяха за държавни служители. Не знаех какво ще стане. Можеше да не са те. Качих се на етажа, но целия беше празен. По стъклата висяха табелки “отдава се под наем”. Не очаквах това. Остана да се срещна с човека в сянка.

Огромната сграда в центъра на града изобщо не се стремеше да остане незабелязана. На входа ме посрещна дежурния от охраната.
– Добър ден, господине! – приветства ме вежливо, но аз само му кимнах сърдито и продължих към асансьора.
Натиснах копчето и вратата се отвори безшумно. Влязох в кабината, а вратата се затвори след мен. Огледах се за табло с бутони, но не открих нищо.
– Как да стигна до последния етаж, мамка му! – изругах и сритах вратата на асансьора в яда си.
– Заявката “последния етаж” е приета. – разнесе се приятен женски глас и кабината се задвижи нагоре.
Докато се качвах извадих пистолета от куфарчето. Проверих пълнителя – имаше патрони, в цевта също. Отключих предпазителя и го държах готов за стрелба.
– Последен етаж. Пристигнахте. Приятен ден! – чух същия глас, докато се отваряха вратите.
Имаше само една вход пред мен, и никакви други изходи. Насочих се към него. Не беше заключен и влязох безпрепятствено.

Озовах се в голямо овално антре. Подът беше от черен гранит, стените от черен мрамор, тавана от авгит. В каменните плочи имаше издълбани улеи. Някои бяха прави, а други описваха дъги. Странното осветление наподобяваше звездно небе. Радиално имаше отвори за други помещения, а от тях струеше дифузна светлина. Подът изглеждаше като покрит с тънък слой вода. По земята имаше мраморни статуи на тотеми.
Обходих всички помещения. Във всяко настилките и облицовките бяха каменни, но в различни нюанси. Странно се чувствах в тази обстановка. Постепенно в мен нахлуваше спокойствие. Остана само една стая. В нея пак се влизаше през антрето, но тя си имаше врата. Отворих я предпазливо. Намирах се в кабинет. Нямаше много мебели в него. Една маса с гранитен плот върху дървена рамка и крака по средата. Зад нея имаше стол с кожена тапицерия. Стъклата бяха матови, но добре осветяваха цялото помещението. Останалите стени бяха библиотеки с много книги по рафтовете.
Настаних се удобно зад бюрото. Очевидно, човека когото чаках, всеки момент щеше да се появи и бях решил да го изненадам. Оставих пистолета на плота и зачаках. Исках да усетя, как се чувства един злодей, тръгнал да завладява света.
На масата пред мен имаше тесте празни листове хартия, писалка и една снимка в рамка.
Наведох се, исках да я разгледам отблизо. Бях аз и моята колежка – млади! Тя ме прегръщаше през раменете и бе опряла брадичката си в мен. Усмихвахме се щастливо на каменния парапет, а синьото море се виждаше зад нас. Гларуси кръжаха. Отдолу имаше надпис: “Светът е за двама …”

Взех писалката и добавих: “… и тесен за сам.”