Личната кореспонденция

Доскоро беше обичайно изпращането на лични писма, телеграми и картички. Днес, като че ли е по-удобно да дръннем едно мобифонче, да начаткаме кратичко SMS-че, да наберем съобщение в Skype или електронната поща. Дали пък не е дошъл края на ръчно написаните послания? Дали новата мода не ги е изхвърлила безвъзвратно от общуването ни?

Преди по-малко от век философи, учени и творци са предпочитали писмата на хартия, за да разменят мисли и идеи. Контактите им са били толкова интересни, че след смъртта им се е намирал някой да ги публикува в книга.

Като хлапе обичах да наблюдавам как Калеко ми води личната си кореспонденция. Той имаше много приятели от чужбина, повечето германци. Преди втората световна война работел в заводите на Фолксваген, така че повечето му познанства бяха от там. Сигурно съм имал (3-4) години, сядах на възвисокия за мен стол срещу него, облягах лакти на ръба на масата и подпирах брадичката на дланите си. После стихвах, наблюдавайки попивах всяко негово движение.

Преди да седне да пише минаваше през банята – душ, бръснене. След което обличаше домашния си вълнен халат. Почистваше старателно масата и постилаше покривка върху нея. Подреждаше пред себе си мастилница, писалки, празни листове, пликове и марки. Пособията съхраняваше в определен, само за тази цел, шкаф. В него, освен изброеното дотук, имаше всякакви канцеларски материали: химикалки, моливи, острилки, тиксо, лепила, кламери, книжен канап и от онова благоуханно лепило за колети. Де да беше същото и на вкус?! Имаше и много причудливи инструменти, чието предназначение не разбирах. Наричаше ги с още по-странни имена – графоси, тушовки, пера, пръчици и четки за калиграфия. И тъй като бях любопитко, съкровищата в този долап неистово ме привличаха, като да беше пещерата на Али Баба. Щом свършеше с приготовленията, изпробваше върху отделен лист как пише писалката и чак тогава започваше да преписва текста от черновата. Когато писмото беше готово го сгъваше, надписваше плика, залепяше марка, и чак тогава го пъхаше в него и го залепяше.

Бях страшно впечатлен от отношението му към кореспонденцията. Намирах я за изключително изтънчена и стилна. Радвам се че прихванах частица от тази висока култура, за да имам какво да споделям сега.

Къпането и бръсненето до лилаво ми се виждат малко пресилени, освен ако Калеко ми не е извършвал някакъв ритуал за успокояване на ума и съсредоточаване в задачата. А може би просто деня му за баня е съвпадал с деня за кореспондиране. Каквото и да е било, то във всякакъв случай ще кажа, че да си чистуляк е хубаво. Поне писалището трябва да е подредено и напред писането, да си измием ръцете. Преди 20 години, докато още се чертаеше на ръка с туш и рапидографи, установих колко важна е хигиената на ръцете. След половин час естествената им влага започваше да нагърчва пауса (специална хартия за чертане, тогавашната техника за размножаване – хелиографиране изискваше полупрозрачна основа.) В летните дни често миех ръцете, а понякога ги и напудрях след това до лактите. При писането с мастила е неизбежно неволното оцапване. Затова трябва да се внимава да не разнесем мастило по листа.

Всяка хартия има свойството да абсорбира миризмата. Много е важно докато пишем, да не пушим. Отвратителната миризма на цигарен дим се запечатва за постоянно, а и издава пълното ни неуважение към получателя. Други прилепчиви миризми са на манджа или застоял въздух, така че преди да започнем – помещението се проветрява. Нахлулият свеж въздух ще активира допълнително мозъчните клетки.

За физическата хигиена могат да се кажат още купища неща. Необходима е и хигиена на ума. Хубаво е писмата да се пишат, когато сме емоционално спокойни, изключение може да се прави само при любовните послания. В никакъв случай не трябва да започваме писмо докато сме гневни. Дори и да е спешно посланието по-добре е да изчакаме няколко дена, докато се успокоят страстите. По принцип, кое да е лично писмо не се пише от днес за утре, а се преосмисля дълго време съдържанието му. Не бива да жалим време и усилия в писане на чернова и нейното продължително редактиране. Дори десетките похабени листове си заслужават, защото хубавото послание ще се препрочита отново и отново хиляди пъти, може би. И всеки път ще отключва онези хубави съвместно преживени спомени.

Каква хартия да изберем? Няма точно установени норми относно формата. Всеки лист върху който може да се пише с мастило ще свърши работа. Моите предпочитания са към стандартните формати А4 (21х29,7) см или А5 (14,8х21) см. В книжарниците продават цветни или украсени листове с или без редове. Подходяща щампа можем и сами да създадем с акварел, сух пастел или цветно принтиране. Възможностите са безгранични. Ако хартията е без редове може да си помогнем с разчертан шаблон на лист от същия формат. Гъстотата на редовете е индивидуална според стила на ръкописа. От четирите страни на текста се оставят празни полета, в които не се пише. Големината им е според чувството за композиция. Аз съм си харесал 2,5 см ляво поле и всички останали по 1,5 см. Лявото е по-голямо, защото обикновено при четене се държи от тази страна с лявата ръка. По-малки от 1 см полета издават дразнеща пестеливост, а прекалено разточителните стряскат, защото напомнят надпис на стела, картуш или грамота. Ето един пример на разграфени редове.

Шаблонът се поставя под листа за писане. За да не се размества можем да го прихванем с кламери или щипки. Обикновено хартията прозира, така че ориентиращите редове се виждат достатъчно. Ако не се получава, за плот може да се използва стъкло с подсветка на лампа отдолу.

Как се сгъва писмото преди да бъде пъхнато в плика? За мен най-естетичното класическо сгъване е на три части. Затова ще дам указания как се изпълнява на лист формат А4.

Листът А4 е с размери 21 см ширина и 29,7 см височина. От горния ръб надолу се отмерват с линийка две разстояния по 10 см от двете страни. Маркират се бледи точки с твърд и остър молив. След това по тях се поставя линийка и се пречупва листа под прав ъгъл към текста за да се оформи ръб по цялата ширина. Получават се зони 1, 2 и 3. Зона 3 е с остатъчната на височината на листа ширина – 9,7 см. Тя се прегъва първа върху зона 2. По този начин долният край на листа не достига с 3 мм до ръба между зона 1 и 2, и не възпрепятства свободното сгъване на зона 1 върху зона 3. Полученото пакетче е с размери (21х10) см.

За него подходящият формат на плик е DL (22х11) см. Добре е да се използват по-обикновени и дискретни пликове. Все пак посланието е лично и не трябва да привлича погледите на … – …любопитната съседка, например. Пликът също се надписва на ръка, залепя се пощенска марка или се оставя необходимото място за нея според изискванията на пощенската служба.

Преди да залепим плика може да сложим няколко капки етерично масло от вътрешната страна на ръбовете му, за да не пропие в писмото. В аптеките продават шишенца с различен аромат. В пратката може да добавим и стрък тревичка, четирилистна детелина, цветен хербарий или нещо друго със сантиментален характер, но съвсем умерено и само ако сме сигурни във въздействието му. Думите които ще подберем в посланието са по-важни.

Отварянето на плика може да стане по два начина. При първия разрязваме горния край на плика с нож за хартия. При втория с ножица се изрязва тънка лента от дясната страна. Така плика се превръща и в предпазен калъф за съхраняване на писмото.

С кого да водим лична кореспонденция? Частните писма от делови характер не са за предпочитане. Обществената, професионалната и служебната етика е официална, като се избягва всякакъв субективизъм. За съжаление ще изключа приятелите, роднините и съмишлениците. Опростаченото ни ежедневие, което гръмко наричаме „динамично“, третира подобно общуване като излишно и разглезено, или „проява на педерастия“ (?!). Като се замисля по-дълбоко, то май всеки белег на благородство се приема с подобна нагласа от все по-грознеещия ни свят.

Като че ли не останаха хора, до които да изпратим частно писмо? Може би от интимно естество до любимия човек? Но какво да напишем на една жена? Ако мъжа каже това което мисли за нея, то той би бил пълен простак. Ето един класически изтънчен пример: „Не знам, какво се очаква да кажа, за да пристъпим към секса. Да приемем, че вече съм го казал, нали става дума за обмяна на телесни секрети. Затова да минем направо към секса.“ Или: „Да се изразявам по социално приемлив начин ми коства големи усилия. Имам навик да излъчвам информация по твърде директен начин. Понякога резултатите са неприятни. Намирам те за привлекателна. Агресивното ти поведение сочи, че и ти изпитваш същото, но ритуала изисква да продължим с някои платонични действия, преди да правим секс.“ Или както се пее в песента „За Марчето“ на „Обратен ефект“: „Стихосбирка бих написал, посветил ти бих куплет, но въобще не съм поет. Баш съм прост тенекиджия, чукам аз коли наред, ти ще бъдеш най-отпред.“ Защо ли пък да пилее думи на вятъра, можейки просто да каже: Искам да правя секс с теб!

Ако ли пък й каже, каквото тя иска да чуе, тогава – би бил кръгъл идиот. Към тази категория отнасям всички онези лигави комплименти, колко била умна, хубава и добра, и колко добре й стои роклята. Абе, изобщо тя е от жените, които и с парцал да се загърнат ще им отива.

Романтиката обаче е друго нещо. Със своята алегорична неопределеност тя се рее имагинерно някъде в пространството, между пълната простащина и кръглата глупащина, за радост не в една и съща с тях плоскост. И колкото е по-неразбираема, толкова е по-предпочитана. Каквато и простотия да споделят помежду си влюбените, винаги се приема за неповторима гениалност. Дори не е необходимо да прилагаме калиграфия при писането на любовно писмо. Малко разнеженост, четливи букви и добра композиция са напълно достатъчни. Можем да експериментираме с писци, цвят на мастилото и хартията, и апликации. Ето как изглежда едно любовно послание:

Ръкописът ми не е от най-четливите, затова публикувам и печатен текст на писмото:

Скъпа моя! Бленувах отново снощи теб. Сгушиха ме топли спомени от първата ни среща. Беше ранна утрин. Крачех по пътека – извита, стръмна. Бързах, върха на планината да покоря, че до залеза и да се върна. Тогава, на поляната иззад горичката, затаих дъх и спрях – защото те съзрях. Беше в ефирна бяла рокля с пъстро изрисувани листа. Приклекнала, над босоногата снага, береше дъхави цветя. Тихо, с обуща прашни, нагазих в още росната трева. Зад тебе късах китки и венец плетях, възхваляващ омайната ти красота. Улисан, не разбрах кога си се извърнала. Гледаше загадъчно усмихната, не и изненадана. Приближи се и ме хвана за ръка, а после мълчаливо ме поведе към дома. Вечерта отдадохме на пламенната страст. Може би от Венера беше ти, а пък аз – от войнствения Марс. Нарочихме Земята за полесражение. Как безмилостно дълбаех, забивах копие в нежната ти плът. Чак когато се предаде, спрях. Разбулена в сладка дрямка се унесе, докато аз над завоеванието свое победоносно бдях. Стенният часовник още не беше бил за полунощ. Тихо догаряше жаравата в камината, а как в унисон с нас преди малко огъня бухтеше. Гледах с наслада твоето отмаляло тяло. Преоткривах с нежни пръсти всеки прешлен и ребро. Наум рисувах извивките на хълбок, дупе и бедро. Тогава, зад завесата при ъгълчето на стъклото, Луната надникна крадешком. Със своите лъчи сребристи опипа те свенливо, навярно и ревниво. Сякаш да се убеди, че си добре, че след битката си още цяла. После дори за миг не се поколеба и с подигравателен лик ми се надсмя. Сочеше венеца с повехналите му цветя. И докато в него аз се взирах – проумях! Не си беряла ранни китки, а си ги пробуждала за нов живот. Ярост ме обхвана и въстанах. С остен безжалостно догарящите въглени заръгах. Но когато се опомних – легнах зад теб и с топлото си тяло те загърнах. Защо искрицата Любов с мене беше споделила? Защо ми се отдаваше смирено нежна, на мен – бруталния герой? И дочух тогава сластен шепот в ухото: – Защото те обичам, скъпи мой!

Романтично влюбеният ще впрегне цялата си творческа енергия и въображение, за да създаде приказно-илюзорен свят, в който да потопи любимата си. Уви обаче, жената не заема отредената й главна роля на принцеса. Тя дори не се държи като кукла или скъпоценна лъскава вещ, а като талпа, като безчувствен пън или чукундур. И как иначе да е, когато единствено значение за нея имат: първо – големината на половия член и второ – размера на банковата сметка. Но наблюдавайки пазара на играчки за възрастни все по-често заключавам, че един ден второто ще успее изцяло да компенсира първото. Романтика ли?! – Ха! Чувства ли?! – Ха-ха! Любов ли?! – Ха-ха-ха! Щом самеца кинти има, останалото може да се напазарува. И тогава безгласно се питам: защо ли, в света който уж градим, креативните хора, тези с въображение, остават все с празните джобове? Тези песимистични мисли напълно обезсмислиха статията ми и съвсем загубих дирята на благородството. Когото и да попитам по един начин отговаря: нямат тези неща вече място в нашето битие, в нашето ежедневие.

Любовта е чувство на душата. И за нея не разполагаме с телесна никаква сетивност. Тя е понятна и от всеки най-лесно достижимата духовност. Знам, че вече не е „модерно“ да се оставят уязвими улики за нашите горещи чувства. Но каква следа ли друга да оставим?

След години много може би, на стар таван запрашен, закътано в кутийка тенекиена любовно писъмце, едно любознателно хлапе ще прочете. И от него навярно ще научи, че някой някога е бил обичан, а друг – всеотдайно е обичал.