Недовършена поема

Върви си, не искам да те виждам!
Къде тръгна, не мога без теб – остани!
Мразя те, иди си!
Ще ми липсваш в нощите ти!

Искам гърба ти аз да видя,
за да ме заболи.
Искам душата ти да усетя,
за да не ме рани.

Лутаме се, от единия до другия край.
Равновесие търсим.
Искри при всеки сблъсък хвърчат,
за да бъдем в обятията и следващия път.

Жадувам нощите и дните,
но кой гарантира,
че падането им при руините,
няма и тях да полира?

Мека си, като водата.
Приемаш всяка форма – позната и непозната.
А безбройните вълнички на повърхността,
допълват облика на същността.

Труден си, като живота,
на който надянали сме му хомота.
Има ли Любов красива,
и слънце над джунглата ни дива?

Като огъня през вечерта,
разпалваш пак страстта.
Сгряваш ми снагата,
докато взирам се в неизвестното и тъмнината.

Ти си, като Рая – далечен и недостижим.
Всеки път, когато тръгна – караш ме и да се върна.
И после пак във полет, неудържим,
с криле към теб политам – за да те прегърна.

По лицето на Земята,
да начертаем с ходилата
поредната пътека в далечината.

---