Глава трета – Дървото на Живота. – М-м-м, прекрасно е да се излежаваш на припек, проснат между стръкове на дъхава морава!
Тези думи ги изрече най-мелодичния момински глас, който някога бях чувал, и побързах да отворя очи, за да видя откъде идваше. Замижах, а под яркото слънце различих силуета на жена, надвесила се над мен. Побързах да стана.
– Коя си ти?! Откъде се взе?!
Гледах отвисоко, през прозореца на купола на ботаническата градина, павираното сокаче, което довеждаше до портите на манастира. Калдъръмените тротоари, от двете му страни, се губеха в редиците на широкостволестите букове и габъри, а обраслите с млади листа корони хвърляха игриви сенки по тях. Някъде по средата, откъм ската, долавях вековната чешма със седем бронзови чучура. Ако и да не бях там, можех да подуша онази прохлада, неизменно витаеща и в най-знойния летен ден. Студената вода ромолеше в каменното корито и пригласяше на птичките. Слънцето се прокрадваше иззад клонките щом ветрецът ги повееше. Не съзерцавах нищо определено, а мисълта си бях пуснал на свободна паша. Уж с очите виждах обичайните неща, ала с душата си долавях едно неопределено, едно величествено чувство, неподлежащо на изразяване с думи. Сякаш можех да разбера неподвластните на времето неща. И в този момент по пътя се появи върволица от три огромни черни джипа с тъмни стъкла. Бруталното им изкачване сякаш мачкаше и изнасилваше природата. Преди да спрат се подредиха в редица и заприщиха входа към манастира. От колите все още не слизаше никой, но богомолците не чакаха подкана – трескаво се засуетиха и наченаха да се разпиляват.
15 Август 2013 година – почти два часа след полунощ, сутрин е. А още не мога да заспя. Усещам, че днес е важен ден, но дали едва започнал или вече свършил е? Въртя се в леглото и прещраквам каналите на телевизора. Нищо не спира погледа ми. Изплува в съзнанието ми картина от преди 30 години. Тогава бях ученик, в 11 клас на техникума. През есента ходехме на бригади. Прибирахме реколтата, по нашия край – картофи. Спомних си онова красиво родопско село Смилян, в края на септември 1986 г. Нощувахме в хамбарите. (още…)
– Ставайте говеда!
Отекна заповеднически тази реплика и ме разбуди от сладкия ми сън. Чувах женски гласове, които подканваха за събуждане. Отворих очи и не осъзнавах, какво виждам. Лежах на дървен нар, полугол, само с една конопена препаска, като туника. Надигнах глава и се огледах. Намирах се с още двадесетина мъже в стая със стени от сиви, огромни, каменни блокове и малки прозорци. От тях струеше вече дневната светлина. Мъжете залитайки се изправяха пред наровете си. Видях две прекрасни нежни създания, които допълнително ги мотивираха с камшици. Насочваха се към мен. (още…)
Вървях към редакцията. Бързах, че пак бях се успал, ама не съвсем, защото още ме мързеше. Влязох и от още вратата ме подеха.
– Главния е бесен, търси те от сутринта, не му вдигаш телефона. – трескаво ме информираше секретарката ми.
Нахълтах в стаята на редактора с цялото си невъзмутимо нахалство.
– А-а-а-а-а, благоволи да се появиш най-накрая. – за добро утро ме посрещна и сложи телефонната слушалка на вилката.
– Заминаваш довечера да гледаш новата авангардна постановка! А утре сутринта искам да ме чака рецензията ти за нея на бюрото, иначе изхвърчаш. (още…)
Сказките на Лорд Сайфър 