Сол в раната

Темата, срещаща най-голям отпор, при споделяне между нас българите, е тази за морала. Самото споменаване на думата изопва нервите на хората до скъсване. Някои дори така почервеняват в гнева си, че човек насмалко да помисли, че имат забита люта чушка в гъза. Начеват се едни безкрайни и безсмислени спорове, в които за най-необорим аргумент се изтъква свободата, всеки сам да избира поведението си, в демократичното общество. Дали наистина обаче е така?!

Целта на статията ми е да припомня къде е мястото и каква е ролята на морала в обществените взаимоотношения, и да отговоря на въпроса: защо, ние българите, изпитваме такава неприязън към нравствените норми, та чак сме готови да си избодем очите, стане ли дума за тях.

По медиите непрекъснато се върти тезата за основните стълбове на съвременната западна цивилизация, към която уж се числим и ние, а те са: свободата, демокрацията и върховенството на закона. За тях ни се внушава, че имат своето определение, ала опита ли се човек да опише с думи съдържанието им разбира, че те нямат конкретно такова, а са само празни фрази. Всеки опит, да се изяснят като понятия и да се напълнят със съдържание, довежда до още по-голям поток от взаимно противоречащи си празнословия. Ще ми се по-скоро да дойде деня, в който все повече хора ще се уверят в нищожността им и ще започнат да преосмислят основите на цивилизацията ни. И за да не бъда голословен ще нахвърля набързо схващанията за свобода, демокрация и върховенство на закона, за да скицирам тяхната безформеност и неуловимост.

Ще започна от демокрацията, като по-лесна за обяснение. Съществуват различни дефиниции за конкретното съдържание на демокрацията, но още от дълбока древност се смята, че равенството и свободата са нейни съществени характеристики. Базовите видове демокрация са директна (пряка) и репрезентативна (представителна). В момента най-разпространена е представителната демокрация, при която хората избират политици, представляващи интересите им. Звучи добре, но на практика се легитимира власт на особен вид аристокрация, която позовавайки се на латинската сентенция „vox populi, vox Dei“ („глас народен, глас Божи“) вярва, че получава ведно и благословия свише.

Върховенството на закона е политически идеал, който прави ефективни конституционните разпоредби в държавата, да бъдат прилагани и спазвани. Концепцията има различни значения. Законността е необходимо условие за функционирането на демокрацията. Върховенството на правото предполага, че държавното управление трябва да се води според законите. Засегнатите от управлението граждани, могат да търсят правата си пред съд, ръководен от независим съдия. Върховенството на закона предполага и основен закон на една държава – конституция, пред останалите закони. Законът е закон, само при наличието на легитимиращ авторитет.

Свободата е способността на съзнанието да мисли и действа в съответствие с волята на самия човек, но във връзка с по-висши закони и порядък. Това е способността човек да действа безпрепятствено и без ограничения според своите желания. Във философията идеята за свобода включва свободната воля, която контрастира с детерминизма. В политиката свобода е свободата от правителствена принуда. В теологията свобода е свободата от робството на греха. В известен смисъл думата свобода се явява синоним на право, например: свободата на изразяване или свободата на словото. В Декларацията за правата на човека и гражданина свободата се определя като възможност човек да прави това, което не нанася вреда или щета на друг човек. Според друга класификация свободата се разграничава още на: физическа свобода, емоционална свобода – свободно изразяване на чувствата, свобода на разума и свобода на духа.

„Почакай! Помни от мен! Неукият робува с тялото си. Ученият знае, че робията на тялото е нищо пред робията на ума.“ (от филма „Константин философ“, 1983 г.)

Свободата няма едно и също значение и тежест при всеки човек.

„Ти нямаш избор. – А ти, твоят избор какъв е? Повикай го! – Ей, ти! Ела насам, ела! – Заповядай, господарю! – Как се казваш? – Салям, господарке. – Славянин ли си? – Роб съм на протоасекрита, господарке. – На колко си години? – Не знам, не ги броя. – А от кога си роб, или и тези години не броиш? – Престанах, господарке, отдавна. – Грешиш! Не съм господарка. И аз съм робиня, като тебе. – Както кажеш, господарке. – Щастлив ли си? – Щастлив съм, господарке. – Виж този човек! Решил е да те откупи и да ти дарува свобода. – Но аз работя добре и повече от младите. С какво съм разсърдил Бога, господарке? Каквото видя или чуя в мен умира. – Не искаш свободата си?! – Не, господарю. От вечност върша това, което ме накарат. Тепърва как и къде? Не ме убивай, господарю! Още мога, още съм силен. – Какво ми брътвиш ти, човече? Или не помниш, че Бог те е направил свободен, като всеки друг от майка пръкнат, и е вселил и в твоята душа любов към свободата. – Лъжа е свободата, господарю. Кажи ми ти, свободния, кога и колко пъти си бил свободен да избереш и да извършиш? Свободен си да подчиниш волята си на по-силна воля, както и аз. Една е разликата – за подчинението си ти получаваш по-малко от мен, защото аз получавам повече отколкото очаквам. И съм доволен – нямам рискове, угризения… и ще живея още дълго. – Лъжеш, ти си мъртъв! Ти си мъртво чудовище. Щом някой падне в робство, било човек или племе, и се примири с робията си – умира. И спомена за него умира. Да мре! Не заслужава друга участ. – Но аз съм още жив, господарю, и се боя, че ще те надживея, ако не ме освободиш. – Върви си, и живей! – Слушам, господарке.“ (от филма „Константин философ“, 1983 г.)

Има и хора, нежелаещи да бъдат свободни. Те имат нужда от господар, който да осмисля живота им и комуто да се отдадат напълно. Обичайно жените са склонни към покорство, но през последните години наблюдавам и нарастващ брой на мъже, мечтаещи за господарка.

Добре тогава, след като свободата е толкова неуловимо понятие и всеки си я разбира по своему, възможен ли е начин за съществуването на различните видове свободи на едно и също място по едно и също време?

Очевидно е, че всеки трябва доброволно да приеме някакъв вид ограничение на индивидуалната си свобода, за да може да позволи съществуването на свободите на останалите в групата. Наложително е ограничението да е общовалидна максима, основаваща се на взаимното уважение между членовете на съвкупността от хора, т.е. някой етичен принцип. За по-голямо удобство съм ги свел до шест кратки постулата, които звучат така: 1. Златно правило: Отнасяй се с всяко същество така, както искаш то да се отнася с теб!; 2. Сребърно правило: Не се отнасяй с другите хора така, както не искаш да се отнасят и с теб!; 3. Медно правило: Отнасяй се с другите така, както те се отнасят с теб!; 4. Желязно правило: Отнасяй се с другите както искаш, преди те да са се отнесли така с тебе!; 5. Калаено правило: Подмазвай се на тези над теб и мачкай тези под теб! и 6. Родствено правило: Давай предимство във всичко на своите роднини, а с другите се отнасяй, както намериш за добре!

Между другото, съществува сравнително млада наука, наречена етология, изучаваща поведението на животните. От нея става ясно, че при взаимоотношенията помежду си те също се ръководят от вродени принципи, които никак не се различават от изброените шест по-горе. Засега въпросната дисциплина се ограничава с изследването на фауната, понеже при растенията липсвала нервна система. Но аз бих възразил, защото няма жив организъм, чието поведение да не е кодирано и предсказуемо за околните.

Ще разгледам отзад-напред етичните принципи, за да определя доколко са подходящи за общовалидна обществена максима, която да ограничи индивидуалната свобода, за да позволи съществуването и на всяка друга.

6. Родствено правило: Давай предимство във всичко на своите роднини, а с другите се отнасяй, както намериш за добре! От пръв поглед се забелязва, че правилото ще фрагментира хората на множество фамилии, които ще се конкурират ожесточено в стремежа да осигурят предимство на собствената си група. От такава максима се ръководят мафиотските кланове, каквито се установиха и у нас за съжаление. Пак от същия принцип ще произлязат шуробаджанащината и рушветчийството, които подобно на нелечимо заболяване в крайна сметка ще доведат до разпад на общността.

5. Калаено правило: Подмазвай се на тези над теб и мачкай тези под теб! Приложена, тази максима довежда до йерархично общество, в което свободите на отделните членове ще бъдат поставени в съответната зависимост. С подобно правило може да се изгради единствено робовладелско общество.

4. Желязно правило: Отнасяй се с другите както искаш, преди те да са се отнесли така с тебе! Това правило в положителен смисъл едва ли би сработило, защото ще звучи така: направи добро на другите, преди те да са те изпреварили. За сметка на това, обаче, отрицателния му смисъл работи безотказно – направи мръсно на ближния си, преди той да те е сюрпризирал неприятно. Този принцип би довел до едно безконечно дебнене един-другиго, а за сплотяване на колектив е безсмислено да се говори изобщо.

3. Медно правило: Отнасяй се с другите така, както те се отнасят с теб! Принципът е неутрален и подходящ, но само донякъде, защото е достатъчно само някой по погрешка да се отнесе непочтено с другия и се начева неспирна вражда, чиято първопричина, след време, вече никой няма да помни.

2. Сребърно правило: Не се отнасяй с другите хора така, както не искаш да се отнасят и с теб! Теоретично, съвременната държава би трябвало да използва точно тази всеобща максима за установяване на нравствената рамка или поне така са разсъждавали философите, относно модерното републиканско управление. За жалост идеята им си останала в книгите, защото, както споменах и по-горе, репрезентативната демокрация е една театрална постановка, чиято цел е да доведе на власт политическата аристокрация.

1. Златно правило: Отнасяй се с всяко същество така, както искаш то да се отнася с теб! Историята на човечеството не познава общество, чийто членове се ръководят от този етичен принцип. Много хора са на мнение, че държавата би станала твърде уязвима, ако съседите й са установили друг порядък. Аз не споделям становището им, защото по златното правило би се построило възможно най-сплотеното и най-свободното общество, което ще насочи целия си потенциал в съзидание, а не в разруха. Това ще доведе до толкова голям качествен скок в развитието на цивилизацията (науката, техниката, технологиите, културата, медицината, изкуството и т.н.), който няма да бъде разбран от околните народи. „И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе (схвана).“ (Йоан 1:5)

Като обобщение бих казал, че доброволното приемане на общовалидна за всеки максима, като ограничение на индивидуалната свобода, е необходимо условие за съществуването на свободите на всички останали в едно и също пространство и време. Този общ етичен принцип определя морала на обществото. Той е свързващото вещество между отделните хора, за да изгради монолитната сплав на единен народ. Моралните норми са рамката на общия договор, сплотяващ гражданите в държава. Колкото общоприетата нравственост е по-висша, толкова по-сговорна и голяма е общността. И обратно – низша нравственост – разединен народ – малка общност.

Всички философи от дълбока древност, разсъждавайки върху нравствеността, не са могли да си обяснят откъде всъщност идва тя. Разбира се, духовните хора без колебание биха отговорили, че тя идва свише – от сърцето на Бог. И въпреки това нито един мъдрец не е успял да ги обори или да омаловажи тяхната роля, дори и яростния богоборец Ницше. Нещо повече – Кант, Хегел, Шилер и други не само че не ги ревизират, а и са убедени, че човечеството трябва да се стреми към все по-възвишени нрави. Двеста години след тях констатирам, че подмолно върви преразглеждане на моралните норми, за жалост по възможно най-дебелашкия начин, което просташката публика приема с диво задоволство, понеже избора на поведение й се представя като елемент на свободата.

„Бил ли си наскоро по улиците, Лени? Знаеш ли какво е там? Направихме проучване. Излиза, че има цели три милиона абсолютно нещастни хора в района на Ню Йорк. … – И какво да направя?! Да изляза по телевизията и да кажа на десет милиона души да бъдат мили един с друг? Да бъде нещастен и да се държи гадно с другите е божие право на всеки нюйоркчанин!“ (от филма „Ловци на духове“, 1989 г.)

Не, не е божие право да се държим гадно с другите, а точно обратното! Но така ни лъжат. А една лъжа повторена десет пъти става истина, и вече започваме да вярваме в нея. Свободата може да е навсякъде, но не и във взаимоотношенията ни.

Приемаме морала като елемент на личната свобода, но мястото му не е там. Моралът е ограничението на индивидуалната ни свобода, което е необходима предпоставка, за съществуването на свободите на останалите хора от социума.

Нравствеността приема формата на доброволно ограничаване на свободата в името на сплотяването на групата единствено при демокрацията. Но, както се разбра, репрезентативната демокрация е скрита тимокрация, т.е. при нея политическият елит се превръща в аристокрация. Оттук насетне следва разслояване на обществото на господари и рая. Историята показва, че в такива случаи господстващата класа е тази, която определя, както морала, така и свободите на народа, съобразно собствените си виждания и нужди. Тук вече не става въпрос изобщо за доброволно приемане на някакво всеобщо ограничение – такова се налага принудително от управляващите, както и ограниченията в свободите на подчинените касти. Например: ако господарите имат нужда от работлив народ, ще култивират у него благ нрав и трудолюбие. Ако ли пък имат нужда от войници, ще го възпитават в агресия и мъжество. На отделните касти биха могли да вменят различен манталитет. В тази връзка е твърде любопитно политическата аристокрация у нас в България, всъщност, от какви поданици има необходимост? Наблюдавайки, как нехае за морала на населението, стигам до извода, че изобщо няма нужда от народ, иначе не би пропуснала възможността да го организира. Дори при пчелите и мравките се наблюдава засилване на агресивността им, когато царицата е такава, т.е. съществува механизъм, по който се предава типа поведение от водача към популацията. А може би у нас се провежда някакъв зловещ експеримент, свързан с глобализацията, имащ за цел да провери, какво би се случило, ако нравствените норми станат елемент на личната свобода.

Според Макиавели, в произведението му „Владетелят“, изповядването на определен нравствен принцип от страна на елита се смята за негова слабост и му е във вреда, понеже го прави предсказуем пред лицето на врага им – „владетелят трябва да е хитър като лисица и силен като лъв“. Сиреч, господарят трябва да е гъвкав в нравите си, непостоянен, но и непоколебимо да смачка противника си, щом усети и най-малката негова слабохарактерност, т.е. да извърши нападението, преди да са нападнали него. Ами че последното си е желязното правило: Отнасяй се с другите както искаш, преди те да са се отнесли така с тебе!

Макиавели, обаче, казва и нещо много важно – всичката тази безпринципност и безпощадност господстващата класа употребява, за да съхрани нацията от домогванята на съседите си, защото народ без елит може да съществува, но елит без народ – не.

Нека си представим, че аристокрацията не се намира на върха на обществото, а представлява по-скоро една своеобразна негова обвивка или ципа, подобно на клетъчната мембрана. От една страна тази обвивка осигурява целостта на вътрешността, а от друга контактува с другите държави, чрез техните елити-обвивки. Ако морала представлява свързващото вещество между индивидите, за да се сформира народ, то не може да се каже че има същото значение и в международните отношения. Все пак народите контактуват помежду си посредством аристокрациите си, за които морала е слабост. Не познавам големи съюзи между държави, като изключим военните, които да са довели до сплотяване на отделните държави. Вече десетилетия тече т.нар. глобализация, която, според мен, изобщо не е философски обоснована. Разчита се единствено на икономическите интереси. Може би и поради тази причина се проваля – животът е много по-сложен, за да бъде описан с езика на някакво си счетоводство, баланс между приходи и разходи.

Но ако все пак се опитаме да направим аналогия със сплотяването на индивидите, то със сигурност по-възвишените нрави имат потенциала да изградят едно всеобщо планетарно общество. За жалост, се залага на обратното.

При представителната демокрация избирателите упълномощават своя кандидат да представлява интересите им. Но да обземеш претенциите на раята, която и без другото не знае какво иска, си е усилие разпиляно на вятъра. Впоследствие и поради тази причина, придобилият власт политик разсъждава така: – Какво искат хората, какви са интересите на моите избиратели? – Че те не могат да ги изразят, защото и без това не знаят какво искат. – Какво тогава е добро за хората? – За тях е добро, това което и за мен – нали все пак от тях произлизам. – Следователно моя личен интерес обслужва и обществения. Проследявайки разсъжденията на типичния представител на политическата аристокрация узнаваме, как мъглявия обществен интерес намира съвсем ясни очертания в личната амбиция. Този начин на мислене убива демокрацията и ражда тимокрацията. Елитът ще употреби всевъзможни способи и няма да пропусне да внушава на хората още по-голямо объркване, за да натрапи необходимостта от съществуването си, подобно на опиат.

Добре де, но все пак откъде идва, къде се корени неприязънта на българина към моралните норми?

Очевидно през годините на турското ни робуване е било несъвместимо тогавашните ни господари, да ни сплотяват чрез нравственост. Точно обратното, биха желали да сме разпръснати и начукани като булгур, да не можем да организираме каквато и да е съпротива, за да ни тъпчат както си щат. (Някои автори смятат, че думата „българин“ идва от турската дума „булгур“ – счукано или едро смляно жито за готвене. Приложено значението й за народ, означава хора без всякакви нравствени принципи, които лесно се манипулират, сами се мачкат и не могат да съществуват като самостоятелен народ в собствена държава.)

„Толкова народ (за четата), какво ще го правиш? – Ще се бием с тиранина за народна свобода. – Ама ти наистина ли смяташ, че с тези шейсет и двама ще надвиеш турците? – Ще ти кажа после, какво мисля и какво не мисля! … – Като се махна ти, дойде им куража на агаларите, усулджиите и чифликчиите. Нямат от никого страх. – Ами като никой не ще да им се опре. – А, не ще? Яне го бастисахме, дето ни предаде, и още няколко зелки отрязахме, ама с това изедниците се не свършват. – С няколко отрязани зелки свобода не става, адаш. Я да видите какво правят надолу, по Крит, в Италия. – Хората, войводо, са като калта. От мен да го запомниш: трябва калта първо да се омеси, за да станат хубави тухли. Ония там по-отколе са почнали да месят калта, затова им са готови тухлите. – Абе, не знам какви са там тухлите, но 40 години Гарибалди все бунтове вдига. Побеляла е косата му, кракът му на решето е направен, но в боевете пак е пръв. Знае го цяла Европа. В Сицилия той влезе само с 1000 души, а имало там 20000 французи – войска. Ала се вдигат покрай хилядата още 10 пъти по толкова от местните хора. Напънали двадесетте хиляди французи и ги изритали в морето до крак. – Войводо, не забравяй, че тук половината села са турски! Колкото се ние вдигнем, два пъти по толкова ще се вдигнат от тях. Хеле черкезите, дето си нямат никаква работа и чакат само нещо отнякъде да се замъти. – Адаш, ти чувал ли си за хаджидимитровата чета, дето пресече Дунава и влезе в Балкана със 128 души? – Аха, писаха вестниците в Атина. – И какво стана с тая чета?! Развя свободно байрак, връхлетяха я първо 1000 души черкези, сетне 2000 редовен аскер и ги разпиляха на бърза ръка. Нашата сила не е за открито, разбери го туй! Нашата сила е в горите – да удариш, и да потънеш в нея като игла в купа сено. Това, с голяма дружина, не ще да може. – Хей, ти все натам го въртиш. Все не можеш да прежалиш хайдутлука. – Не мога. Че за какво да се бия с турците?! Да освобождавам синовете на дяда ти Ваня?! Дето не щат да си развалят рахатлъка и им се ще все при жените си да спят, да си попийват, да си поиграват и похапват. Че какви ми са те на мене, че те да си стоят вкъщи, а пък ти и аз да ходим да ги освобождаваме? Да не виждам ни ракия, ни вино, ни жена?! – Да се работи за освобождението на другите е дълг и чест. – Това си го чул от Гарибалди. Признай! Но само с тия думи, никого няма да вдигнеш. Първо трябва да научиш хората какво е дълг, сетне какво е чест, и чак тогава да им тикнеш пушки в ръцете. И трябва да започнеш от мене, от нас.“ (от филма „Капитан Петко войвода“, 1981 г.)

Сега е мястото да споделя, че морала не само е свързващата максима между хората, която ги обособява в народ, ами създава и чувството на дълг, да зачиташ законите и правата на другарите си. Ако човек не е възпитан да спазва норми, било то писани или неписани, и хиляди ограничения да му вменяваш ще е безполезно, понеже у него не е култивирано чувството за дълг към обществото. Как стоят днес нещата от тази гледна точка всеки може сам да прецени. Почти няма адвокатска кантора на чиято стена да не виси глинена плочка с „гениалното“ прозрение, че „законът е врата в полето и само глупците минавали през нея“. Кой иска да го смятат за глупав?! А факта, че не уважаваме ближния си, е в основата на агресията в обществото ни, войната по пътищата, побоищата в училище и безнаказаните бандити.

Препрочитайки откъса от филма „Капитан Петко войвода“, намирам в него и отговора на въпроса: защо изобщо българина има неприязън не само към възрожденските, а и към будителите от всяка епоха. Те просто са разваляли рахатлъка на простолюдието. Още оттогава до днес интелигенцията не ще да има уважението на умствено и духовно бедните люде.

След освобождението ни от турско робство идва монархически период, в който все пак е бил наложен морал и етикет по френски тертип, предимно на градското население. Но това съвсем не значи, че селяните са били оставени да тънат в неморалност. Той, простакът, си е простак, пък било той селянин или гражданин. И като всяко ново правило, спуснато от господарите, първоначално било изповядвано по форма, но не и по съдържание, дало повод за поява на сатирични произведения като „Криворазбраната цивилизация“ от Добри Войников.

Последвалите балканска война, първа световна война и втора световна война довеждат България до национална катастрофа. През 1944 година у нас се установява комунистическа власт. Те заварват разрушена икономика и за да я възстановят час по-скоро, освен че използват следвоенния ентусиазъм у хората, започват и да ги възпитават в добродетели, които никак не се различават от християнските, с тази разлика, че светиите са заменени с героите на новата власт. Всъщност, като се замисля, комунизмът си беше религия. Той нямаше своя си бог, но пък имаше философски-обоснована идеология. Имаше своите си пророци и своите си светии, чийто образи, все едно са икони, окачвахме в класните стаи и канцелариите, за да помним вечно завещаните от тях догми. Но това е друга тема. В първите години социализма изгражда култ към трудолюбието. Радиото, вестниците, а по-късно и телевизията бяха пълни със статии за героите на социалистическия труд. Тази приказка продължава някъде до средата на седемдесетте години. След това нравствената норма буквално се изнасилва от партийната номенклатура. Под формата на тезиси започват да се спускат отгоре все по-неадекватни норми на поведение. Ето някои от тях:

В началото на седемдесетте години партията постановява, да не се носят никакви бради, защото били признак на бунтарство и подражание на упадащата западна култура. Масово се сменяха и паспортните снимки, та оттам да се виждат само гладко обръснати лица. През онези години съм бил още малко дете, но си спомням как веднъж, докато почивахме на морето, милиционерите направиха проверка на документите на всички посетители в ресторанта, където вечеряхме. И понеже баща ми носеше дълги мустаци, но не и брада, започна се една разправия, какво е това на лицето му и защо, ако са мустаци, в паспорта му са по-къси. Искаха да го арестуват и да му ги обръснат. По-късно, във вестник „Стършел“, бяха публикували виц относно въпросното постановление: „Милиционер спира на улицата млад мъж с брада. – Ей, ти! Не знаеш ли, че е забранено да се носят бради? – Ама вижте сега, другарю милиционер, много известни люде са носили бради, например: Маркс, Енгелс, Ленин, Димитър Благоев и т.н. – Чакай, чакай малко! Я повтори още веднъж, че да запиша имената на останалите хулигани.“ За по-младите читатели, които не са били родени по времето на социализма, ще уточня, че изброените личности са най-видните имена и основатели на комунизма. Димитър Благоев го наричаха още и Дядото.

Преди повече от 30 години, пак по времето на социализма, в училище момчетата бяхме късо подстригани. Може би си е имало практичен мотив, например да не се разпространяват въшки. Съвсем остригани с голи глави се разкарваха единствено хулиганите, престъпниците и затворниците – сиреч, нарушаващите установените морални норми, за да си личат отдалече и хората да странят още повече от тях. Как така стана, че днес у нас, на мода е мъжете да ходят остригани, да изглеждат като хулигани, брутални и изпълнени с ярост?! За сравнение само – мъжете, от християнската протестантска общност на амишите, не бръснат брадите си, но не носят мустаци, защото се смята, че те придават войнствен вид. Модата издава ценностите ни. Отдавна вече всеки е наясно, че спазваш ли правилата задължително губиш, и обратно – бруталното им погазване те прави герой, мъжкар и преуспял, както някога Александър Македонски разсякъл гордиевият възел – символ на трудно решим проблем. Докъде бихме стигнали, ако всичко изпречило ни се на пътя започнем да разрешаваме с дебелашко погазване и игнориране?! Няма ли да опростачим още и без това опростачения ни живот?

Социалистическата власт налагаше и носенето на определен тип дрехи. Забраняваха маратонките и дънките, и ги заклеймяваха като облеклото на нравствено упадналия запад. На момичетата, излезли на улицата с минижупи, милиционерите слагаха печат на бедрата, принуждавайки ги по този начин да носят поли под коляното. Със заповеди на министерството на образованието учениците бяха задължавани да ходят с униформите си и след училище, и да спазват вечерен час. Забраняваше се слушането на рок-музика. Чалгата беше ограничена до минимум, а рапа още не съществуваше, но ако го имаше и той щеше да бъде цензуриран. Партийни секретари дебнеха посещенията на църкви. Може би защото не искаха да имат конкуренцията на Бог в установяването на абсолютния си авторитет.

Целувките на обществени места не се гледаха с добро око. Човек да се попита – какво му е толкова лошото, влюбените да покажат на всички, колко красива е любовта? Говоря за онази любов – романтичната, а не днешната, за която вече никой не прави разлика от ебането.

През последните години на социализма изнасилването на нравствените норми се състоеше във всяване на все повече страх. Редът в обществото се поддържаше чрез страхопочитание. Тесногръдите хора, заемащи влиятелни постове, можеха, и не пропускаха, да ти вгорчат живота, да те натикат в миша дупка, откъдето жално да скимтиш и да просиш позволението им въобще да съществуваш. Най-накрая се стигна дотам, обикновените хора започнаха да виждат, че партийните им водачи са ръководени от други нравствени принципи, различни от тези на които ги учат. Децата и внуците на политическата върхушка бяха хедонисти и изобщо не се опитваха да го прикрият. Разполагаха с народното богатство сякаш им е бащиния. Търгуваха за собствена сметка с произведения на изкуството, с археологически артефакти от нашите земи, с наркотици, с проституция и ред други. Под сурдинка хората си споделяха, че със самолетите на БГА „Балкан“ отивали до Франция само за да си направят прическа, маникюр, педикюр или еротичен масаж. Това много скоро доведе до загуба на каквото и да е уважение от страна на народа, да не говорим за така лелеяния от комунистите абсолютен авторитет. Хората започнаха да повтарят онуй дето първенците правеха, а не дето им говореха, т.е. започнаха и те да крадат от общото. Ето защо е толкова важно господстващата класа да изповядва същите нравствени принципи, в които възпитава и народа си – за да запази почитта си и социалното си положение. В противен случай се говори за едно, а се прави друго. Обикновения гражданин си казва: защо ме учиш на едно, а ти самия правиш друго?

Като резултат от всичко това, днес се шири заблудата, че морала е как да си кръстосаш краката, как да се обличаш, каква прическа да носиш. Не, принципите на поведение се проявяват само в общуването между отделните личности в обществото, независимо дали то е пряко или косвено. Косвеното общуване е свързано със споделяне на обща среда. Затова хвърлянето на боклук на обозначените места и въобще опазването на чистотата извън домовете ни, в обществения транспорт, в обществените заведения, училища и сгради на институции е толкова важно, защото чрез него косвено общуваме с другите хората и позволяваме да съществува и тяхната лична свобода.

Аз вярвам, че възвишените нравствени принципи са заложени у нас още по рождение, макар че политическата аристокрация прави опити да се ръководим от низши. В резултат на това народите, не само ние българите, се ръководят по по-висши морални норми от елита. Тази аномалия, довеждаща до хаос в световен мащаб, никога не се е случвала преди и води началото си от втората световна война насам. Понякога си мисля, че наистина някой дирижира този хаос. Съмненията ми идват от това, че тези които са създали системата вече не могат да я контролират. Виждам как лидерите все повече оглупяват, а решенията им на обществените проблеми стават все по-неадекватни.

След всичко, което споделих, логично възниква въпросът: какво е решението на проблема? Въпросът може и да е логичен, но е брутално-вулгарен, защото стотиците философи и пророци прегракнаха да обясняват, а думите им потънаха в забрава. Днес, българският народ се намира в такова насипно състояние, щото е необходим водач от ранга на Мойсей, за да ни сглоби наново, но след като изтърпим мрака на поредното вековно робство.

В статията ми няма нищо новаторско. Аз просто припомних вечните житейски аксиоми. Бръкнах и извадих безценните камъчета от миризливите лайна, изсрани от кухите черепи на боричкащите се примитиви. Зазвучах сякаш съм мизантроп. Възможно е и да съм такъв! И все по-трудно ми е да го прикривам. Завършвам, перифразирайки цитат от филма „Константин философ“, който използвах и по-горе: „Щом някой изпадне в нравствена нищета, било човек или племе, и се примири с положението си – умира. И спомена за него умира. Да мре! Не заслужава друга участ.“