Учението на Иисус донесе откровението и представата за Бога-Отец като безгранично милосърден и любвеобилен баща на всички ни. Осъзнаването, че сме деца на Всеобщия духовен родител, е напълно достатъчно да извиси общуването ни и да станем по-благородни. Единствено и само когато се почувстваме близки, като от едно голямо семейство, златното правило на етиката ще се установи по естествения си начин. За съжаление посланието на Христос си е останало недостижим идеал – не сме готови да отдадем уважението и любовта си към всекиго, разделяйки се все още на наши и ваши. Възможно ли е тогава, да има и по-голямо съвършенство от това което ни показа през живота си Сина човешки?
Преди да стигна до отговора на този въпрос ще обясня, защо не сме вървели по повелята на Иисус – да обичаме ближния си като роден брат? И не само че не сме тръгнали в тази посока, ами и сме се обърнали кръгом. Кой всъщност е „ближният“? Към кого да се отнасяме, като към „роден брат“? Точно тук се проваляме! Защото винаги стесняваме кръга до най-близките си роднини по кръвна линия. Нещо още по-лошо – до хората от които имаме пряка материална изгода. Мой познат скоро ми довери, че докато бил на работа имал много приятели. Когато се пенсионирал му останали само двама. Ами те затова са и другарували с него – заради келепира. За да заработи философията на Христос, трябва да приемаме за ближен всеки с когото общуваме, независимо дали ще имаме лична облага, да се почувстваме като едно с всеки отделен човек. В противен случай ще сведем благородните нрави чак до дивашките, прескачайки дори варварските. Но как можем да бъдем едно и също нещо с миризливата циганка, просеща стотинки за хляб; как може да сме едно и също нещо с бездомника, бъркащ по кофите за смет за насъщния си; как може да сме едно и също нещо с онзи недъгав олигофрен, който дори не знае къде се намира? В материалистическите доктрини не може да съществува отъждествяване с такива хора. Те винаги ще бъдат смятани за по-низши твари, за по-слаби, за ненужни, за отпадащите в естествения подбор.
От духовна гледна точка нещата не стоят така. Всички сме създания на един Бог-Отец. Духът му е във всеки от нас и чрез него ние опознаваме Твореца си, а Той – нашите реакции към света породен от Него. Връзката е индивидуална, двупосочна и мигновена. Тогава не е ли по-полезен онзи, който връща на Господ повече информация за състоянието на универса? Благословени са хората, които изпитват страданието и мъката по земята на собствения си гръб, защото това донася промяната свише на средата или на човеците, за да е по-поносим живота. Колко от нас биха си пожелали съдбата им? Дали ще могат да носят техния кръст дори и за ден? Колко от нас са способни на емпатия – да съпреживяват емоциите, чувствата и мислите на другите? И колко по-лесно е да кажеш, че не ти пука?
Не е трудно да се досети човек, че моралните правила следват възходящата линия на духовността. Еволюционното развитие е присъщо, както на философските, така и на религиозните разбирания. Ако нещо в миналото ни се е струвало подходящо, днес вече е остаряло. Утре така ще стане и със сегашните ни концепции. Това че схващанията ни са относителни във времето не означава, че трябва да преустановим усъвършенстването им, понеже така и така всичко е относително. Ето в какъв омагьосан кръг се намираме в момента. Съществуващите стотици идеологии обезсърчават мнозина да търсят изхода от заседналата ситуация. А моите опити да обясня благородната нравственост без Бог са направо жалки, защото духовността и мъдростта трябва да вървят заедно, иначе ще са ялови и половинчати. Смятам, че в лабиринта на просташката ни прагматичност, това е онази тънка нишка прежда, която подобно на Тезей, ще ни изведе на по-светло място. Затова ще продължавам срамежливо да споменавам името на Господа, защото атеизъм култивиран с благородство е за предпочитане и първа стъпка за духовното начало.
Докато златното правило все още може да бъде изведено само от интелектуално-философска гледна точка, това което ще напиша в следващите редове не може. Следвайки линията на духовното извисяване, където във всеки по-висш етичен принцип заляга все по-голяма любов между човеците, се запитах: Каква по-възвишена обич може да съществува отколкото братската? Често пъти се оказва, че да зададеш въпрос е по-трудно, отколкото да му отговориш, защото има такава и тя е под носа ни, макар че не я виждаме. Обичта между баща и син е по-дълбока и силна, отколкото тази между братя. Следващият философски принцип трябва да се основава на нея. Но преди това трябва да дефинирам в какво ще се изразява бащино-синовната духовна връзка, защото ако я построим върху сегашните си разбирания има опасност да се изроди. На първо място хората, които ще изповядват такъв морал ще имат отношения с Бога като Отеца със Сина. Същата връзка, която имат с Господ, ще я пренасят и към ближните си. Всеки човек ще се отнася към останалите все едно са му свои родни синове. Ще се отнася към тях по същия начин, както и Бог към него. Ще изпитва безгранична любов и милосърдие. Ще има стремеж да предаде на всеки един жизнения си опит и знания без да чака отплата, както всеки би сторил за детето си. Ще прощава на всички простъпките и ще ги напътства постоянно. Ще им предоставя възможността да изградят света около тях както те искат. Остава да му сложа подходящо име и да го събера в едно-две изречения.
Диамантено правило: Бъди Син на Бога! Отнасяй се към ближните така, както Бог би се отнесъл към теб!
Това което написах може да бъде доразвито във философско-религиозна доктрина, да прерасне в учение и да предизвика зараждането на нова религия, представляваща продължение на християнството. Бих ли могъл да се заема с тази задача аз? Да, бих могъл – напълно съм способен да го извърша. Но едва ли ще го направя, защото смятам, че при днешното състояние на духовността у хората, едно такова начинание е напълно безсмислено. Преди двадесет века Иисус не е успял да прокара философското си учение, което е далеч по-понятно та аз ли. Дори от днес с усилени темпове да тръгнем към Христовото съзнание ще са ни необходими поне 1000 години. Ще трябва поколение след поколение целенасочено да се възпитават хората, че всички имат общ Небесен Баща. А после, за диамантеното правило, ще трябват 10 000 или може би 100 000 години. Акълът не ми го побира как ще стане. По-скоро човечеството ще погине, отколкото да мръдне и на йота от сегашното си блато.
Исках тази статия да я напиша с повече патос, с повече въодушевление. Но ме хвана яд и скоро ме налегна песимизъм относно бъдещето ни. Не харесвам безнравствените и недуховни хора. И те не ме харесват. Знам че болшинството са такива и това още повече ме задушава. Поне чувствата ни са взаимни – което е рядкост. Затова вместо финал ще напиша съвсем накратко, какво представлява човека. Дано послужи на някой „блуждаещ електрон“ решил да бъде духовен, докато валентността му все още не е заета в поредната покварена мафиотска схема.
Човешкото същество е съставено от четири съставки: материално тяло, душа, разум и дух. Тялото е връзката на душата с материалния свят, а духа – на душата с Бога. Личността се формира от душата и разума, а при духовните хора участва и духа. Разумът е носител на свободната ни воля. Можем да избираме измежду две възможности: да сме оръдие на Божията воля или да следваме нашата си. Каква е волята на Отеца разбираме от духа, който е неговата частица в нас. Но то не може да стане против нашата воля, защото самия дух не притежава такава, нито пък е отделна личност, а се подчинява незабавно на разума ни. За да можем да долавяме какво Бог иска от нас, трябва да бъдем смирени. Смирението е вътрешно-волеви акт, с който приглушаваме егото си и подчиняваме интелекта си пред Бог. Смирението в никакъв случай не е покоряване или подчиняване на волята на някакъв тиквеник пък бил той и с власт, още по-малко – слугуване. По този начин постигаме съвместна работа между духа и разума ни. Загубвайки вътре в себе си личността си ние се сдобиваме с качествено нова такава, която има директна връзка с Бога и духовния свят, но и разполага с мощта на разума ни. Как да разпознаем че вече имаме връзка с Господ и сме готови да приемем волята му? Първият признак е когато у нас се появи непреодолимо желание да служим безкористно на ближните, да направим нещо полезно за обществото. Нека не забравяме че Иисус е дошъл при нас да ни служи с цялото си същество, а не ние на него. По подобие всеки управник трябва да служи на народа си, а не народа да му служи. Противното не би било по Божията воля, но да не забравяме че сме дарени със свобода на действията си и отговорност за постъпките си. Вторият признак е когато в главата ни започват да проблясват забележителни идеи и заключения. Именно на това се дължи гениалността на малцина личности през вековете. Сега аз споделям, че всеки има тази способност. Не са необходими никакви специални упражнения, нито пости, нито познания. Единственото което се изисква е да смирим разума си, за да може духа ни да изпълни предназначението си на проводник на Божествеността и да съвместяваме работата им заедно. Душата представлява безсмъртната ни безтелесна същност. Тя трупа емоционален, интелектуален и духовен опит независимо дали сме духовни личности или не. Така че, когато се появим на белия свят, то е за много-много дълго време.
Сказките на Лорд Сайфър 